- Пътническият влак от Мездра за София, който пристига по разписание в 12 часа и 15 минути, се движи с 25 минути закъснение и ще пристигне в 12 часа и 40 минути на втори коловоз.
На втори коловоз, с 25 минути закъснение, ще пристигне пътническият влак от Мездра за София.
- Пуууу, деба майка ви, деба, нещастници, дееба, рак да хванете дано! Вашата майка, дееееба! – възкликна шумно някой в тълпата на перона.
Градът тънеше в смог, всички се отопляваха на дърва и въглища и през зимата въздухът беше само пушек. Хора получаваха асматични присъпи на опашките за билети за влаковете, които винаги закъсняваха. Някои жители на града отказваха да се къпят, защото намираха това за напълно излишно усилие, имайки предвид, че прекрачеха ли веднъж праговете на домовете си, чернилката полепваше по кожите им, вследствие на което така смърдяха, че се не траеше.
От време на време някой, едва дочакал влака, се мяташе отдолу, което гарантираше поне 5 часа престой на гарата, а оттам - допълнително объркване на цялото разписание в близките две седмици. Доколкото нещо толкова изначално объркано би могло да се дообърка.
Всички бяха прецакани и нещастни след подобен развой на събитията.
Единственият щастливец беше Иван от „Перлата“ - малък павильон за сандвичи и напитки на гарата. Иван беше собственикът. Металист и поет.
- Един сандвич със снежанка, луканка и домат – поръча Ралица.
- Ше почакаш 5 минути, че Снежето отиде да пуши.
- Е, не можеш ли ти да ми го направиш?
- Ако ги правех аз сандвичите, нямаше да плащам на Снежето да ги прави - отвърна Иван.
Ралица не отговори и си тръгна. Чакаше влака, за да отиде на лекции. Беше ѝ лошо от снощното напиване в бара и макар само на 22, тя изпитваше едно цялостно и непрекъснато отегчение от всичко. Особено тук и сега. Когато поредният влак, който така или иначе не желаеше да хване, закъсняваше.
Беше чувала какви ли не слухове за този Иван от „Перлата”. Едно време бил женен, но след като участвал в тройка със съпругата си и случаен мъж, тя го напуснала, понеже извън всякакви очаквания и уговорки, започнал да духа на третия участник в купона и жената не могла да го понесе.
Такива истории в града – бол, някои от които силно преувеличени. Неслучайно я имаше приказката „Ако пръднеш в „Лагерницата“, насрал си се в „Гухово“. Но нещо подсказваше на Ралица, че тази история е истинска. Не ѝ пречеше да изчака Снежка, но след като се сети за този случай, малко ѝ се отяде. А и влакът идваше след 10 минути.
„Е... Ще ям в София“ - помисли си тя и се облегна на жълтата фасада на чакалнята.
- На втори коловоз пристига пътнически влак от Мездра за София. Пътнически влак от Мездра за София пристига на втори коловоз.
Всички видяха как влакът се задава. Беше електричка, което внесе кратък смут в тълпата чакащи.
Електричката или ЭР25 е съветски електрически влак, произведен специално за БДЖ в Рижския Вагоностроителен Завод в периода 1970—1980г. Никой на гарата, разбира се, не знаеше това, въпреки че всички се возеха в електричка поне веднъж в седмицата. Основното и единственото предимство на тази машина пред другите беше, че зимата температурата вътре не падаше под 30 градуса. Хората не мръзнеха в електрички. Напротив – потяха се и се събличаха.
Електричката беше тясна, прозорците трудно се отваряха, вратите - само автоматично, когато влакът спреше. Ужасът, че може да не се отворят никога, например при пожар, се таеше у мнозина. Зелените кожени седалки бяха неудобни и продънени. Поставките за кафе до тях бяха изкъртени и задигнати.
Ралица се настани на място със забравен вестник. Отгоре на решетката за багаж се търкаляше стъклен буркан с някакво месо. Едва ли щеше да е дълго там. Ако не някой от пътниците, то кондукторите щяха да си го приберат на крайната гара. Или да се почерпят още по време на пътуването в служебното купе.
Във влака нямаше нужда от вагон-ресторант. Такива вагони е имало някога, сигурно имаше и тогава в експресните влакове, които идваха някъде от Европа или Русия, или във влака Варна - София, който беше един обикновен бърз влак, но в тези влакове, които превозваха работници, нещастни гимназисти и всевъзможни маргинали на къси разстояния до столицата и обратно към дома, обикновено все по тъмно, в тези влакове никой не беше виждал вагон-ресторанти.
Допреди три години всички пушеха и във влака, но след като станаха няколко пожара, заради запалена цигара, на някой му хрумна идеята да се забрани тютюнопушенето в БДЖ. Идеята се реализира. Вследствие на това много хора просто напуснаха работа. Други бяха още по-радикални и спряха да пият, защото не можеха да пият, без да пушат. А на връщане от работа си беше закон да обърнеш двеста-триста грама на партия белот и с консерва русенско варено върху амбалажна хартия за мезе.
Трети просто изчезнаха и никой повече не чу нищо за тях. А и не попита.
Ралица разгърна вестника. За първи път виждаше това издание. Сигурно беше нов на пазара. „Потрес“. Обичайната жълта преса, в която пише предимно измислици и има снимки на жени с голи гърди.
„Поетичен дъх“ – така се казваше рубриката, където изглежда публикуваха стихове на млади литературни таланти.
Очите на Ралица преминаха през различните заглавия: „Роден край“, „О, любов неземна!“, „Защо си тръгна?!?“ и се спряха на „На вторични“.
Тя зачете:
Вагоните си дайте на вторични.
От първи до тринайсти коловоз.
Да гинеш в БДЖ е нищо лично...
Намират те измръзнал, гол и бос.
Когато дойде влакът ми навреме,
берете китки, пляскайте с ръце,
помнете вие туй велико време,
тропнете бодро някое хорце.
Нощта над мене сгърчва се зловещо...
Защо в тунела няма светлина?
Кондукторе, нали лице си вещо -
кажи ми - да си ходя ли пеша?
Кондукторът мълчи и се орига
на наденица, водка и шкембе...
Аз чудя се дали едва го вдига
и моля се: Продайте БДЖ !
Авторът беше някой си Желяз И. Пътников. Вероятно псевдоним.
„Впечатляващо!" - помисли си Ралица и реши да си купи някой следващ брой, тъй като беше запленена от прочетеното.
Навярно поетът не беше от редовните пътници. Макар и да псуваха по влака, те всъщност обичаха БДЖ. Нуждаеха се от този свой опит, за да се чувстват добре. Доколкото хора, които всеки ден пътуват с влак за работа и обратно, могат да се чувстват добре.
Темите на разговор, подхванати още на гарата, често се въртяха около това колко ли вагона ще има влакът днес, дали парното ще работи, 50 или 70 стотинки да дадеш на кондуктора. Ако не беше влакът, за какво ли щяха да си говорят?
Всички пътуваха със стотинки. Да си купиш билет беше нещо като предателство към братството. Изразът, който се чуваше най-често от устите на всички пътници и се повтаряше като мантра насред псувни и подхлъцвания, беше загадъчното за непросветения в жепейската реторика човек „не ми пиши“.
„Не ми пиши“ прозвучаваше последователно отвсякъде, когато кондукторът минаваше за билети. Общо взето нещата се случваха по следния начин:
- Билети и карти, моля!
Някой вади от 50 стотинки до левче от джоба си, подава ги в шепата на кондуктора и отвръща с многозначително намигване:
- „Не ми пиши“.
Това означава, че пътникът не желае да получи билет, издаден от кондуктора, срещу парите, които му предлага. Той щедро му подарява конкретната сума за лично ползване, като не изисква документ в замяна. От своя страна кондукторът си затваря очите за факта, че заплатеното от пътника, така или иначе, не покрива цената на билета и разсеяно прибира стотинките в джоба си.
Цялата тази сцена се разиграваше автоматично. Никой не разсъждаваше излишно. Никой не се чудеше как да постъпи. Никой не забравяше репликите си. Това беше ритуал, ежедневна практика като миенето на зъби при някои хора. Ако някой пък все пак си закупеше билет, често отнасяше подигравателни подмятания от околните.
Ралица захвърли вестника настрана, сложи си слушалките, затвори очи и зачака следващите 45 минути да преминат.
- Ауууууу, гледайте го какво ееее!!! Пууу, лелелелеле! – тя се сепна. Батерията на телефона ѝ беше паднала и музиката беше спряла. Огледа се наоколо. Като че ли беше задрямала за двайсетина минути. Във вагона беше много светло и цареше известна суматоха.
Тя не разбираше какво се случва. Разтърка очи, впери поглед напред и видя следното:
По средата на вагона стоеше изправено нещо, което по всички белези и според най-масовите схващания, наложени от най-популярното кино, съвпадаше визуално с общата представа за извънземно същество. Едно кльощаво човекоподобно с огромно теме, тясна челюст и без полови органи, сякаш току-що изскочило от подсъзнанието на агент Фокс Мълдър от Досиетата X.
Ралица винаги беше мислила, че тази липса на нещо между краката се дължи на обикновена цензура, характерна за американското кино, в което рядко показваха вагини, пениси или дори само окосмяване в интимните зони. Но сега това нещо стоеше пред нея, видимо голо, и нямаше нищо там долу. „Нищо чудно, че се срещат толкова рядко“ - помисли си тя, все още полуубедена, че сънува. Но не сънуваше.
Хората зяпаха това същество. Някои смутено и плахо се преместиха в съседния вагон, други му говореха нещо, трети гласно се възмущаваха от ярката светлина, която то излъчваше. Изобщо във влака настроението беше различно от обичайното. Всички някак си... Живнаха.
- Идвам с мир! – провикна се на чист български извънземното и за да успокои страстите в този вълнуващ, исторически за човечеството момент, дръпна ръчната спирачка и влакът спря малко след гара Владо Тричков.
Влакът, който и без това вече закъсняваше с половин час, спря, този път не за да изчака международния от София за Москва, или заради пиян стрелочник на линията. Влакът спря, защото един от пътниците дръпна ръчната спирачка.
- Е са ти ебах майката – се чу през две седалки от Ралица и млад мъж със слънчеви очила „Kristiqn Dior”, облечен в памучен спортен екип, скочи рязко и без много да му мисли се нахвърли върху пришълеца.
- Братле, недей, бе! - скочи друг.
Така един по един наскачаха хора и настъпи меле. Трима-четирима ритаха в корема и главата безполовото същество, други се опитваха да ги озаптят, две-три бебета ревяха с пълно гърло, една бабичка се кръстеше непрекъснато и снимаше случващото се.
В разгара на мелето Ралица успя да види как извънземното се изнизва бавно през масовката, лазейки по пода, и се запътва към изходните врати на влака, които, за късмет или не, бяха отворени. След малко успя да го мерне как се въргаля в едни храсти навън до линията. Наблизо пасяха три кози и едно яренце.
Отне известно време на останалите пътници да осъзнаят, че основният виновник за голямата тупаница вече го няма. Това се случи чак когато влакът тръгна. Изчезна внезапно, както се беше и появил. Страстите се поуспокоиха, а и София вече беше близо.
След малко всички се наредиха в обичайната колона по един към изхода. Двама-трима по-смели запалиха цигари 30 секунди преди влакът да спре, останалите нервно развъртаха по една-две между пръстите си и чакаха.
Бабичката, която документира случилото се с камерата на телефона си, се пресегна да вземе буркана с месото и го прибра в джоба на шубата си.
След няколко дни Ралица бързаше към дванайсети коловоз, за да си хване бързия влак в 19:45ч. за вкъщи. По пътя се загледа във вестниците, подредени на будката до оръжейния магазин на гарата. Огромно заглавие на първа страница на вестник „Потрес“ гласеше следното:
„Недохранено овчарско куче яде НЛО край Владо Тричков. Стрелят го.“
Пожела да си го купи, но оставаха три минути до влака. Забърза крачка и се качи на перона. Кръстът и главата я стягаха ужасно, беше имала тежък ден.
„Ще пукна!“ - помисли си тя. „Дано не заспя във влака“. Вървеше успоредно на влаковата композиция и си избираше вагон. Искаше да седне по-напред. Внезапно във въздуха отекна:
- Бързият влак от София за Горна Оряховица, който заминава по разписание в 19 часа и 45 минути, ще тръгне с 40 минути закъснение от дванайсети коловоз, запад. От дванайсети коловоз, запад, с 40 минути закъснение, ще тръгне бързият влак...