В града валеше вече седмица, когато Вяра видя Петър да пресича улицата на бегом с огромен черен чадър в ръка. За шестте години, в които бяха заедно, тя така и не успя да го убеди да взима чадър със себе си в дъждовните дни. Всъщност изобщо не го беше виждала да носи чадър дотогава. Преди той дори отказваше да върви отдолу до нея и да го държи за двамата. Предпочиташе да ходи отстрани с качулка, докато тя е на сигурно, когато валеше и бяха навън. Все казваше нещо от типа на това, че в очите му подобни претенциозни приспособления не говорят нищо добро за техните собственици и оскверняват и последното свято клише за алфа мъжкарите, които не би трябвало да се страхуват да се понамокрят малко в дъжда.

Лицето му не се виждаше, беше навел глава и прескачаше големите локви, където се отразяваха светлините от спрелите коли, в които шофьорите нервно изчакваха пешеходците да пресекат улицата, яростно натискаха шумни клаксони или пък старателно разказваха на децата си за звездите и за планетите, и за животните, чуваха се с майките си набързо и в движение след работа и преди вечеря, гримираха се, плачеха, возеха любовниците си и нямаха търпение нещо друго да се случи. 

Вяра го позна веднага. Позна го по движенията. Позна го по прасците и по лактите. Замръзна по средата на тротоара, обърна се с лице към него, той идваше право насреща ѝ и в момента, в който стъпи на бордюра, изправи главата си и погледът му срещна нейния. 

Беше се забързал и леко я подмина, когато спря няколко крачки по-надолу, обърна се и с искрена изненада я огледа от горе до долу. 

- Боже, Вере! Ебаси срещата... Щях да те подмина - и неловко се засмя.

Вяра стоеше пред него и краката ѝ трепереха под мокрите краища на плисираната ѝ пола. Беше мислила за този момент преди. Беше си го представяла.

Месеци след като се разделиха и той в крайна сметка замина за Германия, за която все говореше, тя фантазираше как просто ще го подмине на улицата, ако го срещне, няма да му обърне никакво внимание и ще продължи напред все едно нищо не се е случило. В картините в главата ѝ той винаги виждаше това, виждаше как тя го подминава. И толкова.

По-късно измисляше точни реплики, които да изрече, ако го срещне някъде. Арогантни монолози с ужасяващи обиди и тежки обвинения, с които да стовари цялата отговорност за злото в този свят върху плещите му с леден глас, със спокоен и тих тон, така че той да трябва да се сниши, за да я чуе, да се наведе, да положи специално усилие поне един единствен шибан път, за да посрещне така грозната истина за себе си, за това какъв боклук е, какво мекотело, какво страшно лайно се е оказал и как не заслужава нито ден любов под това небе никога повече до жалкия си и болезнен край, който един ден ще го сполети във време на дълбока и непосилна печал.

После и това отмина. После ходеше на пръсти до новия си мъж, по когото разни манекенки, истински манекенки, се заглеждаха по улиците привечер след работа, защото той беше всичко друго - пияница, пройдоха, понякога палячо - но не и от онези сякаш изпълзели из уличните шахти дребни човечета с тесни раменца, бирени коремчета и пластмасови на вид бради, които можеш да счупиш с тежестта на тялото си, ако седнеш по-рязко отгоре им в някой конфузен и комичен момент на интимност.

Напротив, напротив. Той беше голям и силен, с походка на животно, което мързеливо се е упътило на лов. И тогава, лятно време, докато се мотаеха из централните улици и вечеряха навън, докато ходеха на кино, пиеха с приятели в празните кьошета на града, приказно загърбен от тълпи летуващи туристи, докато държаха ръцете си и бързаха да се приберат и да свалят дрехите си, в които им беше толкова топло, Вяра си представяше как срещат Петър зад ъгъла и го правят свидетел на своята малка игра, на своето лято за двама, на нейното слънчево тяло, стопено от работа, жега и секс в безкрайна ритмична поредица далече от него.

Но минаха седмици и мъжът с походка на ловец и на животно изчезна някъде, загуби се и Вяра вървеше вечер по познатия маршрут от работа към вкъщи сама, пазаруваше зеленчуци от претрупаните щандове пред малките квартални магазини, влизаше и мереше дрехи, които никога не купуваше, в съседните до тях. Галеше случайни котки - оранжеви, черно-бели, чисто черни - но всичките - струни и скелети, стопени от лятото, точно като нея. Полегнали на сянка под коли и под дървета. Слушаше музика и се взираше в лицата на минувачите, но не срещаше погледите им и отминаваше призрачно тях и спирките, и детските площадки, разните промоутъри с листовки и старите цветарки и цветя.

Тогава, в тези дни, мислеше как срещне ли някъде Петър, ще спре, ще го поздрави любезно, както хората поздравяват колеги или бивши съученици на улицата, както поздравяват някого, когото не помнят, но в последния момент разбират, че все пак са го срещали някога и би било грубо да го подминат, да не кажат едно „здрасти“ поне. Ще го пита нещо за работата и за времето. Ще е спокойна, дружелюбна и усмихната. После ще погледне часовника и ще трябва да тръгва, защото има уговорки, ангажименти, задачи, срещи, дела и живот, и хора, съвсем други хора, трети и четвърти хора, които я чакат да се появи на сцената, да изгрее и да е там някъде - другаде, не при него. Не до него.

- Лелееее! Здравей, бе, Петре! Голям дъжд... - Вяра го погледна. Стори ѝ се различен. По-здрав, по-изправен отпреди. Лицето му блестеше със загар, сигурно беше ходил на почивка, беше стоял някъде на слънце с часове. В брадата му имаше русо и медено, и медно, и червено повече, отколкото в късите зимни дни. Рижав и златен, както когато бяха прекарали цял месец в Синеморец в първото си лято заедно. Ядяха по цял ден дини и домати тогава, пиеха мастика на плажа от сутринта, половината време прекараха в някаква квартира с олющена по стените мазилка и матрак с пружини, който скърцаше ужасно. След това попаднаха в една голяма компания, където Петър имаше приятели. Отидоха при тях на „Липите“ и прекараха две седмици на пясъка под звездите.

- Как си, Вере, сетих се за тебе тия дни. В сряда кацнах, тук съм две седмици. Направо не мога да повярвам. Изглеждаш супер! Как си?

- Добре съм, бачкане, наляво-надясно. Мисля едно море да направя скоро. 

- О, Синеморец нещо?

- Не, в Гърция ходя последните години.

- Знаеш ли кой се е изнесъл в Гърция? На остров за постоянно? Не се ебавам, реална случка. Слушай сега, значи...

Вяра стоеше пред Петър неподвижна и сковано усмихната. Гледаше го в устните, без да мигне. Горната докосваше долната, езикът му опираше в небцето и така се извличаха звуци, формираше се реч, думите валяха през смеха му, да - нещо смешно ѝ говореше, фантастично може би, нещо, което вероятно би я развеселило, когато е тъжна или би я приспало, когато е тъмно. 

- Дай да влезем тука да пием по нещо, че ще ни намокри, да ми доразкажеш вътре, айде – прекъсна го тя и посочи вратата на бара, пред който случайно бяха застанали, но се изненада от собствените си думи и веднага щом ги изрече, усети как стомаха ѝ се свива и лицето ѝ се пълни с кръв. 

- Не, не мога, Вере, бързам, сори. Айде, ше се засечеме, може да ти пиша. Вярно много заваля. Тръгвам, ще ти доразкажа. Аз по Коледа пак ще идвам, може да се срещнем някъде.

- Да, да, драскай.

- Държиме връзка, айде, умната! - Петър я прегърна, потупа я по гърба, след което се обърна и започна да се отдалечава с бърза крачка.

- Откога ползваш чадъри? - провикна се Вяра след него и се засмя зад гърба му, докато го гледаше как върви. Дъждът се беше усилил неусетно. Блъскаше се в прозорците на колите, мокреше краката ѝ, миеше света. Той не се обърна.