Седях с тези две непознати жени, които говореха за ужаса на големите летни бури, във фоайето на хотела, докато чаках да ме настанят, a навън се смрачаваше под все по-сгъстените облаци. 

За тях също беше първи ден от морската почивка. Те също чакаха за настаняване и из устните им се лееха апокалиптични прогнози, истории за мъртви течения и удавници, за гръмове и мълнии, за болести и гъбични инфекции. Коментираха горещи заглавия от популярни сайтове - новини за хранителни натравяния, ешерихия коли, слънчеви изгаряния и рак на кожата. После едната се сети, че имало много джебчии на плажа и започна да разсъждава на висок глас върху правилното съхранение на личните вещи по време на почивка. Често човек се зачитал концентрирано в книгата си или пък се заблейвал в екрана на телефона си, обясняваше тя, позволявал си да подремне малко, поотпускал се за момент и ХОП! Точно тогава наглите и ловки обирджии приближавали и с бърз, невидим жест отмъквали я портфейл, я някое устройство изпод носа на разсеяните курортисти. Трябвало да се внимава. Трябвало човек да бъде нащрек. Непрекъснато. 

Децата им - две пухкави момченца, някъде 7, 8-годишни - играеха около тях, въртяха се в кръг, гонеха се из фоайето, блъскаха се в мебелите, като ту спираха рязко, ту завиваха неочаквано, ту се сборичкваха, ту пищяха, лазеха по пода и се завираха по ъглите. От време на време едната майка подвикваше сприхаво и с леко повдигане от коженото канапе "Не, Ерик!" на сина си, но като че ли без да има някое конкретно негово действие предвид.

Наблюдавах ги и допусках, че вероятно често коментираха с подчертано вайкане актуалната черна хроника пред малките, въвличаха ги в разни езически ритуали за здраве и благоденствие, защото така бяха научени да се предпазват от непредвидените, дебнещи отвсякъде житейски беди и непрекъснато им подвикваха да не пипат това или да не ходят еди-къде си, защото в противен случай нещо много лошо и страшно се задава. 

Представях си как ги карат да правят разни неща по сто пъти - миене на ръце, обличане и събличане на дрехи, ходене до тоалетна без нужда, как им съскат да не говорят, за да могат да си починат малко поне, след което, в изблици на непреодолимо чувство за вина, че постъпват така с децата си, спонтанно и безпричинно ги карат да рецитират някое стихче или да изпеят песничка пред себеподобните свои приятелки. 

Вероятно в цялата си угриженост, безпътица и в крайна сметка тесногръдие поставяха синовете си някъде встрани от  „сериозния свят на възрастните“ - такъв, какъвто те го разбираха - макар и пухкавите момченца всъщност съвсем естествено да бяха център и смисъл на съществуването им. 

В майчини очи като тези децата вечно не разбираха нищо и от нищо, а пък детството по презумпция бе вълшебно царство на блажената безотговорност, където всичко се случва по своите си детски закони, според които животът задължително е приказка, понеже е безгрижен, а е безгрижен, защото човекът дете не ходи на работа и не отглежда други хора. 

И вероятно тези жени, в хода на същата тази инфантилна логика, в целия си зрял живот и преди това бяха мечтали именно нищо да не зависи от тях. Бяха готови да разменят възможната, но изискваща твърде голяма отговорност свобода за комфорт и сигурност, без някога да бяха дори помисляли, че нищо сигурно не съществува всъщност, че всичко се мени и всичко се разпада. 

Затова се бяха и омъжили за двамата дебели мъже, обути в светли кожени чехли - големите прототипи на синовете им - които пушеха нервно по мъжки навън в изчакване забавилото се настаняване да се състои. За да бъдат техните принцеси. За да са гледани, глезени и галени. Със сигурност не си бяха представяли живота така - да треперят по цял ден над физическата цялост на друго живо същество, различно от тях самите, да са отговорни за нея, да взимат решения и да планират дните по часове и минути далеч от бленуваното безметежно и безгрижно съществуване на някой златен плаж с коктейл в ръка, детегледачка и масажист, който пристига да те понамачка малко, само да му щракнеш с пръсти.

Зрелостта за хора като тези винаги е тежко бреме, кошмар и изпитание, защото най-голямото нейно преимущество - силата да избираш и да решаваш - не е привлекателно за тях. Те не го желаят. То с нищо не ги съблазнява. 

По всичко изглеждаше, че тези дами бяха забравили какво всъщност е да си дете. Те просто не си спомняха детството. Наместо спомени за реално случили се събития, в мислите им се бяха поместили романтични фантазии за безметежен и весел живот, подсигурен от постоянна бабина грижа и вкусна домашна храна, за блажен следобеден сън и игри под звездите, за палави пакости и прашни велосипеди. Фантазии сякаш извадени от сцени в стари български филми, поднесени с нелеп хумор за шамарчета и лъхащи на клиширана соц носталгия. Фантазии, които изместваха твърде болезнената истина някъде в периферията на съзнанието. 

Вероятно бяха забравили униженията и побоищата, които собствените им родители са нанасяли върху тях в детството. Вероятно бяха се опитвали в годините да заличат страха, съпътстващ опитите да се адаптират към този свят, в който непоискано, неочаквано и внезапно са се появили. Неизбежните зависимост и уязвимост, произхождащи от този факт. Липсата на разбиране у големите - техните всесилни богове. Объркването от спазването на всичките онези противоречиви изисквания, които същите отправяха към тях. Непонятното и нелогично за чистите възприятия преиначаване на живота и свеждането му до набор от точно определени правила, които всички възрастни винаги спазват като на игра, но без изобщо да си играят. Вината, която цял живот са изпитвали за всичко ужасно в отношенията между родителите си. 

Цялата тази информация вероятно беше наблъскана твърде дълбоко в главите им, потулена, пренебрегната, изтласкана някъде там, за да не пречи, да не създава смут и притеснение. Да не обиди някого. Особено най-близките.

И именно заради това сега не знаеха как да общуват с децата си и бъркаха безцеремонно в чистите им умове, водени от желанието си да ги предпазят от сбъдването на собствените си страхове, като така ги увреждаха безвъзвратно и завинаги по стара семейна традиция.

Доповръща ми се. Не буквално, но си представих как се изправям, отивам до тях, до двете пухкави като синовете и съпрузите си дами, навеждам се отгоре им и започвам да повръщам върху дрехите и багажа им. Просто ей така. Може пък да съм болна. Или луда. Или някоя изпаднала алкохоличка. Или и трите. 

После се зачудих дали тези хора някога са разгръщали въображението си свободно. Така, както е заложено да бъде. Както е здравословно. Дали са фантазирали за това как извършват нещо извънредно необичайно в рамките на уж обикновения делничен или почивен ден. Как провокират събития на ръба на сюрреалистичното. Как се изправят, докато играят карти със семейните приятели в петък вечер в кварталната кръчма, събличат се чисто голи и си тръгват завинаги. Или как, докато си вървят по улицата в компанията на новия любезен колега, започват да крещят  „АЙЛАРИПИ“  с всичка сила и това продължава точно една минута. Или най-простото. Най-обичайното. Това, което всеки нормален човек вероятно си е представял - как докато си говорят с някого в стая на висок етаж, просто стават, леко отварят прозореца, уж да проветрят или да надникнат, и скачат. Просто ей така. 

Надали. По-скоро това бяха забранени мисли в техните глави. „Забранени мисли“ . От тази формулировка започна да ми се повдига наистина. Може би бурите, апокалипсисите, удавниците, обирджиите, цялата тая смърт и целият този ужас в разговорите между тези хора, разговори уж провокирани от обективната действителност, от новинарския поток - бяха защитна реакция, неизбежно спасение за мисълта, която не се подчинява на натиск и забрани, която е свободна по определение и в крайна сметка открива своята свобода, била тя и под формата на ирационален страх. Страх от всичко, което би могъл да си представиш спокойно и с ясното съзнание, че то е само наужким и само в главата ти. Или пък с пълното спокойствие, че изобщо не е, че вече е истина. Защото точно сега някой умира, убиван с камъни, друг повръща върху непознати, трети мастурбира в храстите до някоя детска площадка, четвърти крещи „АЙЛАРИПИ" с пълно гърло, пети скача от прозореца, недоизпил следобедното си кафе и това, че тези хора не сме ние, е въпрос на много конкретни, но непроследими математически събития, според които всичко в природата тук и сега е точно такова, каквото е и не по-различно.

- Госпожа Тодорова? - провикна се мъжът на рецепцията. Едната жена скочи от мястото си и се запъти към господина. - Апартаментът ви е готов. Шест легла, две стаи, единият от балконите ви е с изглед към морето. Нека ви напомня, че освен всичко, включено в Ол Инклузив престоя ви, хотелът предлага шоу програма за деца, която започва в 11 часа всяка сутрин и детска дискотека вечер между 18 и 22 часа, докато тече вечерята. Разполагаме и с мини клуб...

- Мини клуб! Мини клуб! Мини клуб! - започна да скандира едното детенце превъзбудено.

- Ерик, аз казах ли ти нещо на тебе одеве в колата? – смъмри го един от двамата мъже, които вече бяха влезли във фоайето и стояха някак застрашително над обемния багаж на семействата в готовност да го пренасят до стаята, въпреки че хотелът разполагаше с персонал за целта. Жената, която разговаряше с рецепциониста, му зададе няколко въпроса, преди да приеме ключовете, касаещи това кога е на разположение масажистът, предлагат ли тайландски масаж и джакузито проверено ли е, понеже много инциденти със „засмукани" деца имало напоследък и нея лично я било много страх да го ползва. След малко групата се упъти към асансьорите и в пространството наоколо се възцари тишина. 

- Госпожо, вашата единична стая също е почти готова - обърна се този път към мен мъжът от рецепцията. - Извадихте късмет, наистина, по принцип в разгара на сезона трудно се намират свободни стаи без резервация. А и вие сте за една нощувка само...

- Предполагах, но реших да пробвам. Късметът на начинаещия извадих май, нямам много опит с хотелите по морето.

- Да, наистина сте късметлийка. Ще ви извикам до 15 минути.

- Не бързам, благодаря ви - усмихнах се аз и погледнах към морето, което се виждаше през прозореца. Бях пристигнала един ден по-рано от планираното, тъй като се оказах свободна на тази дата и спонтанно реших да удължа почивката си с още една нощувка. Щях да прекарам следващите часове сама в четене, ядене, плуване и спане, преди да се отправя на север към малкото синьо семейно бунгало над плажа с големите, страшни и бурни вълни.