* * *
Разглеждах семейни албуми
тази вечер:
майка ми на 33-34
с две деца
изглежда на 23
и по-добре от всички
подути
напъпили
плъмпи
изпръхнали
възбудени
изциклени
натегнати
напудрени
нагъзени
лица в мрежата
тук и сега.
Видях и свои снимки
отпреди фейсбук -
аз и моята любов
преди 12 години
седим на дивана
между нас - черно коте спи.
Аз гледам в камерата
той гледа настрани
и сме толкова красиви
че ако ще да се разчекнете
от селфита
и композиции
от фалшиви усмивки
и натегната влюбеност
и натегнат сексапил
и арт лайна
в лайната
в Инстаграм
не можете да стъпите
на върха на косъма на брадата му
преди да бъде модерно
да имаш брада.
Бих казала
че още обичам този мъж
и винаги ще го обичам
но първо - това важи за мъжете
и хората,
които някога съм обичала
изобщо,
както и за животните,
и второ -
така едва ли ще открия гадже
което да целувам сутрин
по ухото
и да гледам
как се протяга
като котка
из чаршафите
и да му се възхищавам
и обичам завинаги
и безкрайно
независимо от развоя на събитията.
Говоря ви за снимки на хартия.
В албуми от хартия.
Къде ли ще са те
след 50 години?
Нашите на сватбата си...
Не знам какво са яли хората тогава,
обаче са били на струни,
на сърфисти
и сърнички.
Сигурно не са и пили толкова
и когато са общували
са гледали с очите си
очите на отсрещния човек.
Прииска ми се да се пренеса там -
в някоя снимка от албумите,
преди 10, 12, 20 или 35 години
само за да погледна
някого в очите
някой жив човек
и той да ме погледне
пак така.
И той да ме погледне.
* * *
Тихо.
Тихо само малко.
Ако помълчим,
ще чуеш пулса ми във въздуха
пред тебе.
Дори да си на дълго разстояние,
ще станеш тих свидетел
на дъха ми,
на това изпомпване
и пълнене
на мозъка ми с кръв,
ще научиш ритъма
на всяко нещо в мен,
първопричината
да знаеш мойто име,
и ще се питаш
аз сега какво си мисля
и дали си мисля същото,
но в рими.
Ще чуеш как кръвта ми
ври под кожата
и ставам кървава,
червена
и подута,
и чакам
да поема
още.
Още
от плът и кръв,
немислени
дотука.
Това ще е за тебе
супернова,
огромен взрив,
напускане,
рождение,
това ще е
откриване на онзи -
отричан,
неуместен
и неземен.
Така че тихо тук.
Да помълчиме.
Аз мога да изчакам
още малко
от времето ни
тихо да отмине,
дори да си
на дълго разстояние.
* * *
На бюрото,
където преди 4 години
отрязах 20 сантиметра
от косата си
и спрях да се храня
и да спя,
днес бенджаминът,
който котката прекърши на две
преди месец,
е пуснал нови
зелени листа.
И това е, защото
животът побеждава.
Не за друго.
* * *
Избягвам да чета
коментарите на хората
под постовете с важни новини
в медиите, които следя,
а аз не следя много медии,
два-три сайта само
на български,
пет-шест на английски,
то какво да следиш
в днешно време?
И не чета коментарите,
както казах,
защото има една
много тънка линия,
приятели,
пред всеки един от нас
днес,
тънка и почти невидима,
като нарисувана с тебешир
преди бурята граница,
която никой не е застрахован,
че утре или вдругиден,
или след малко -
ей сегичка -
няма да прекрачи,
за да се окаже от другата страна,
за да премине
някак си отвъд -
там, където
съседите разказват за тебе
в централната новинарска емисия
пред настъпателна
и амбициозна
секси
репортерка
на живо в ефир
как си бил много любезен човек,
много свестен и услужлив,
винаги си помагал
с багажа на бабите,
включвал си се
в игрите на децата,
поздравявал си
вежливо на входа,
плащал си си редовно
за асансьора
и за чистачката,
пускал си шеги,
не си пиел,
не си пушил,
поне те не знаят
за такива неща,
ходил си да бягаш
в парка даже,
изобщо -
свестен и съвестен гражданин,
знаете -
толкова добро момче,
такава мила женица -
и те просто
не са очаквали,
те са в шок,
съседите не знаят
как така
животът се обърква
изведнъж
необратимо.
Не знаят те,
не знаят
как така.
Не са очаквали.
Та затова
избягвам да чета
коментарите
под постовете с важни новини,
избягвам да разбирам
какво си мислят хората
наоколо,
с които си поделяме
от въздуха
и времето,
което имаме,
редим се на опашки
в магазини
по един,
засичаме се в подлезите,
в градския транспорт
и любезно си говориме
пред входа.
За да не изненадам никога
съседите си
много.
Затова не ги чета
и не желая да разбирам -
защото тебеширът
твърде лесно
се отмива.
* * *
Не искам да излизам от дома си.
Аз нямам дом у никого от вас.
Но имам дом -
оставам у дома си.
Най-сетне сред безброй лета
съм вече тук.
След множествено търсене
у други
на майчина любов,
след самота,
която аз не мога да опиша,
намерих дом.
И моите цветя цъфтят у него,
а навън е киша.
Не искайте да тръгна.
Имам дом,
където кухнята ми
е почти лаборатория,
а пък диванът ми е също трон -
оттам благодаря, оттам се моля,
оттам създавам други светове,
в които да пътувам, ако искам.
И там съм аз, когато съм дете
и хубава жена.
От него пиша
и живея друг живот,
а не живота,
който дълго съм живяла.
В дома ми има толкова любов
и тя само моя,
тя е цяла.
Не искам да излизам
от дома си.
Аз нямам дом у никого от вас.
Но имам дом. Оставам у дома си.
Най-сетне.
След безброй лета.
* * *
Качи се на Обеля
и седна срещу мен.
Беше мръсен,
ранен,
бит,
стар,
слаб,
прегърбен,
пиян,
почти загубил съзнание,
вероятно близо до смъртта,
която ще го избави
от живота,
луд,
обясняваше нещо
на онзи,
който стоеше невидим насреща,
но с много леки жестове,
едва уловими,
болен беше
и грохнал.
Вероятно бездомен.
Изгубен.
Смърдеше.
В едната си ръка
стискаше билета.
И веднага след като влезе
си сложи маската.
Над носа.
* * *
Не сме заслужили любов
като на другите,
сърце,
не сме тъй верни,
тъй големи,
тъй добри.
Не се раздаваме така.
И не пламтим.
Не сме заслужили
да бъдем като другите.
Сгрешили сме,
негодни сме,
не ставаме.
Дали пък от дете
не ни го казваха?
И чак до днес,
по-близо до прощаване,
не ни ли го напомнят,
впрочем,
старите?
Не ставаме със тебе,
сърчице.
Виж другите -
обичащи, красиви.
Виж другите -
светът им е в ръце,
а ние с тебе - малки -
сме се свили,
а ние с тебе -
нас ни няма там.
Насред нормалните
обичащи човеци.
Не можем да обичаме
със теб,
така да кажа, някак си -
„успешно“.
Не сме будували,
не сме се грижили достатъчно,
не сме отказвали достатъчно
от себе си.
Не сме тъгували.
Не сме обричали душата си
на вечни рани
и дълбоки белези.
Не можеме, сърце,
да се пречупим
и просто да сме щедри
като другите -
да даваме докрай,
та да изкупим
греха,
че си приличаме
с влечугите.
Не ставаме.
Виж колко са прекрасни,
добри и всеотдайни,
мили,
хората…
И тупай още време,
сърчице.
Само изпомпай
за финала ни
отровата.