* * *

Въпреки всичките ЕйчБиОта и неща,
въпреки цялото това
изобилие от избор
за прекарване на самотното време,
аз понякога просто искам
да гледам каквото пуснат,
не да избирам,
не да седна след космос от избори днеска,
за да си почина,
И ПАК ДА ИЗБИРАМ,
не да се върна от супермаркета,
където един половин час от живота ми
завинаги си е отишъл
в избиране между 9282728282 вида сапун,
И ПАК ДА ИЗБИРАМ,
ами ПРОСТО един път
да нямам избор.
Като тия мъже с много власт,
дето обичат да ги бият
латексови каки с колани с шипове
през голите задници,
за да изпуснат напрежението
от хилядите поети отговорности,
сещате ли се?
Може би затова го гледам
онзи турски сериал.
И защото ми напомня за баба и дядо,
които отдавна приключиха с изборите. 

* * *

Когато приключиш с тва момиче
от Варна,
всъщност не знам откъде е,
ела да направиме
некоя непоправима беля
двамата с тебе,
ела да те водя по всички села,
да те спусна надолу през Горна Бела Речка
и Долна Бела Речка,
от Миланово към Вършец,
в некое мъгливо хладно утро,
в което,
докато светът и всички хора в него
се прераждат,
нещо джази ще звучи по радиото
и ще ухае на сено
и на обелени от мен до тебе мандарини.
Ела си да изпушим космоса
над покривите на града,
разказал всички тези хиляди истории,
които няма никой да запомни,
дори разказани от мен и тебе лично,
да събереме всичките животни
в джунглата под облаците дим
и да празнуваме,
и да те снимам
милион и седемстотин пъти
в милион и седемстотин утрини от бъдещето -
тебе на балкона,
зазяпал се нанякъде,
докато се преструвам, че всичко е наред,
че съм спокойна и "нормална",
и усмихната отвътре,
аз още отсега съм почнала да се преструвам.
Та, дай сигнал,
ако не си белязал завинаги
момичето от Варна вече,
макар и аз да знам, че си,
и че белята трябва да почака
да се превърнем на звезди.

* * *

Беше лятото на 2017 или 2018 година,
сливат ми се леко,
когато бях на север
в едно бунгало на първа линия
над самите вълни,
над светещия през август планктон
и над голямото празно черно море,
а всяко море, приятели, е черно,
синьото е само отражение,
само фантазия,
само спомен за нечий обожаван поглед,
само мечта за любов,
синьото е може би за другите,
може би за списанията,
може би, за да радва окото,
морето е черно, океанът е черен,
земята под него е черна
и костите в нея са черни.
Та, беше онова лято
и аз сякаш бях там,
вървях по цял ден гола
и по някакви шалове и препаски,
по джапанки и по без джапанки,
правих миш-маши на едни котлони,
пукахме чушки
и плакахме после над лютото,
пушех и пиех,
и се премятах по плажа с цигански колела,
убивахме времето на тази Земя,
и ясно си спомням как една сутрин
вървях по алеята над брега
и загледах две баби на по 70+ години
как са седнали на едни столове на пясъка,
под един чадър,
и си цъкат карти,
телата им са се слели с пластмасата -
меки и отпуснати,
пият си нещо - кафенце или пък джинче,
времето е зад гърба им
с целия му ужас,
с цялата непреодолима
и неподелима тъга,
която съдържа,
те бяха там,
а мен всъщност ме нямаше.
Мен ме нямаше там.
Аз бях и още съм призрак.
И тогава си казах, помечтах си,
колко хубаво би било аз един ден
да съм една стара, стара жена,
която е направила своите избори,
от която вече нищо не зависи
и от която никой нищо не очаква,
която не мъкне срам за това как изглежда
или какво е казала,
и която не лее кръв навсякъде,
и не иска да умре в краката
или в ръцете на някой мъж,
а просто е там и играе белот,
там - на изхода,
накрая,
на ръба на черното море,
на предела на всички възможности.
И знаете ли - когато дойде това лято,
ще се подготвя,
ще се науча най-сетне да играя белот,
ще си взема две тестета карти,
красиви и изписани,
и ще пръсна всеки жив опонент
над бутилка джин или пък две,
преди вълните да ни вземат
от брега.

* * *

Дядо ми беше
най-прочутият сладкар
в Искърското дефиле.
И в познатия ми свят.
И като дете изядох
толкова много сладко -
ходех и бърках с пръсти
в едно канче с течен марципан
в работилницата му,
водех там непознати деца тайно,
че отдавана вече за мен
сладкото не е изкушение.
Което е малко тъпо,
съгласете се,
защото ако беше,
щях да си спестя, навярно,
други, по-опасни изкушения в живота.
Но знае ли човек?
Дядо ми го няма.
Един ден се бръснеше
сам
с крем Каро и с четка за бръснене,
на 92 години,
тъй като искаше да свърши нещо
през деня си,
защото човек трябва да върши неща,
нали така?
След месец го нямаше вече
и почти няма значение, че утре,
ако не умра дотогава, разбира се,
ще ме дадат по телевизора
в прайм тайма,
но пък и има значение,
защото баба ѝ на Цвети
е тук и ще гледа.
И не само тя.
Нашите също.
Както и няколко приятелки,
влюбени във водещия.
Тоест - има значение.
Понякога ми се ще
да изрежа вината от себе си
като тумор с макетното ножче,
което Кольо Майстора остави у нас
след ремонта тва лято.
Да прегърна човек и да почувствам,
че на някого му пука.
Да отида на бар и да посадя дърво,
и да не се съмнявам в себе си.
Да падна в нечий скут и да плача с глас,
свита на кравай,
да се спукам от рев,
да полудея от плач,
както се пее в онази песен на Morrissey:
Would let mе cry on your shoulder?
I've heard that you try anything twice,
и да се влюбя,
както се влюбвах преди.
Да умея да го направя.
Друг път искам просто да заспя
и да се събудя, потънала в кръв и облекчение.
Но винаги, каквото и да бъде,
си напомням да благодаря.
Опитвам се. На първо място.
Може би защото това е и молитва,
която винаги работи,
тъй като вече се е сбъднала.

* * *

Побеждавала съм толкова пъти
страховете си,
че на първата крачка от този дълъг път
ти, страхливецо,
би се задавил,
би повръщал до кръв
сам,
ембрионално сгърчен
като кожата на старческа пета
в дупките между паважите на София.
Ако ме погледнеш в очите,
ще потънеш вдън земя.
Ще станеш свидетел на Мрака,
какъвто не си го очаквал.
Ще бягаш сам, завинаги изплашен,
и ще викаш.
Може би ще викаш "мамо".
Но няма да те чуят,
стъпиш ли на този път.
Никой няма да те чуе.
Заотстъпвай.