Един едър камък, може би паве, удари Виктор по рамото и той се олюля за секунда. Пискливият глас на млада жена, която не спираше и не спираше да приказва - превъзбудено, но някак механично говорене, наподобяващо звук от машина - се открояваше в общия шум наоколо. По безуспешното ѝ усилие да прикрива едва уловимия си диалект си личеше, че не е местна и това обстоятелство живо я безпокои. Чу се звън на трамвай.
Когато едва преди часове позвъня на вратата на своите стари познати Елена и Добри с бутилка розе и кутия бонбони в ръце, Виктор беше радостен, че има компания за вечерта. Работата с пациенти го уморяваше. Дори сега, през лятото, въпреки че зимата винаги беше по-тежка.
Непрекъснато в кабинета влизаха паникьосани майки с ревящи бебета на ръце, хора, изгубили контрол над животите си, заради една настинка. Медиите сееха масова тревога покрай всяка грипна епидемия или случка на някакво натравяне някъде, заради което личните лекари и педиатрите в страната отделяха твърде много ценно време да убеждават своите пациенти, че „от хрема не се умира” и „това не е за антибиотик”, докато други чакаха в коридорите пред кабинетите часове наред с висока температура.
Виктор често виждаше ярост, почти лудост, в очите на напълно физически здрави родители, отглеждащи физически здрави деца, които с безцеремонен тон и агресивно поведение настояваха да им бъдат изписани тези и тези медикаменти, защото така били прочели в поредния интернет форум или някой така бил казал в някоя група за майки във Facebook.
Младият лекар работеше съвестно, въпреки системата и въпреки хората, но понякога всичко му идваше в повече и в такива моменти започваше да се самообвинява, че не е напуснал още след дипломирането си страната, както направиха много негови колеги и благодарение на този си избор сега имаха прекрасна работа, в която не просто заплащането беше добро, но най-вече човешкото достойнство беше запазено.
Виктор водеше сравнително изолиран живот – от поликлиниката вкъщи и от вкъщи в поликлиниката – което му спестяваше някои добре познати и неприятни моменти на тревожност сред хората. Ако трябваше да общува по работа - справяше се, но все по-трудно му се струваше да излиза сред другите за удоволствие, да се среща с познати на по бира, да води социален живот изобщо. Живееше сам.
В дългосрочен план тази откъснатост нямаше да му се отрази добре и той все повече си даваше сметка за това, защото все повече тя не му тежеше. Беше убеден, че всичко в човешкия живот може да се сведе до прост навик, че с всичко се свиква. Липсата на другия избледняваше и на моменти му се струваше, че самият той е онзи друг, когото всички останали търсеха, намираха, изоставяха, по когото страдаха, от когото зависеха, за когото мечтаеха и с когото си лягаха.
От години говореше сам на себе си у дома вечер, докато си приготвя храна в кухнята - малки коментари върху случки от деня, спонтанен смях след хрумнали му току-що шеги, аргументи от въображаеми спорове с други хора, които все пак можеше и да се състоят на следващия ден.
Понякога танцуваше в хола, докато слуша Amy Winеhouse или пък So Called Crew. Друг път стоеше гол пред огледалото и дълго изследваше това, което вижда в него. Опитваше се да си спомни какво е било тялото му преди, неотдавна, когато бе обичал с него другите в техните тела. Понякога си го представяше отвътре - орган по орган. После фантазираше как умира внезапно и трансплантират сърцето му в друг човек, у когото то продължава да бие.
Ден след ден и нощ след нощ д-р Пашов прекарваше, необезпокояван, времето си в тайно съжителство с всички свои невидими за околните проявления, с всички свои други лица. Все пак обаче той имаше нужда да знае, че още е свързан с хората, че някой помни малкото му име, че някой го чака за среща и може би някой го обича или би го обикнал, или би обикнал поне онази малка, видима част от него, която е на показ, когато не танцува и не спори с въображаемите гласове до печката в широкия апартамент, в който живее. Ето защо този път той не отклони поканата за домашна вечеря на гости у двойката познати, а я прие с удоволствие.
Вечерта беше топла, вратата на балкона в кухнята, където тримата седяха около отрупаната с мезета маса - постоянно отворена. От света навън се дочуваше песен на щурци, чуваха се виковете на децата, които играеха до късно между блоковете, воят на котките, които се биеха или чифтосваха, чуваха се моторите на колите, които бързаха по булеварда, улавяха се миризмите на лятото - зелените треви и пържената цаца, изпраните чаршафи и мокрият асфалт.
Летата никога не се променяха. Летата оставаха винаги същите - едно и също лято бяха всъщност. Хората - с измамните си сетива, зависими от времето и от телесното, което отминава - на тях вечно им се струваше, че лятото е все по-изгубено и все по-далечно, все по-кратко и все по-студено. Че светулките са все по-малко като раните по коленете, като цветните градини в селските дворове, които винаги са толкова просторни, когато в тях растеш и никога достатъчни, когато си пораснал.
Виктор пиеше ракия. Вкусна, гроздова ракия. Студена, скъпа, в запотена чаша със столче. С две ледчета, поднесена с шопска салата с натрошено твърдо, зряло, жълто сирене като онова, което хората отглеждаха в зимниците на къщите си, когато никой не питаше какво е щастие и защо е тук. Когато имаше животни за доене и деца за гледане.
В тези минути от тази вечер на лятото Виктор беше щастлив. Разговорът на масата течеше гладко. Много по-гладко, отколкото беше очаквал. Чувстваше се като дете или като влюбен - дали от ракията, дали от компанията - усещаше се безгрижен.
Беше забравил, че преди да дойде изпи едно малко хапче - да се поуспокои. Да преодолее нелогичния прилив на адреналин в себе си, необяснимата тъга, повишеното внимание към всяка чужда дума и всеки случаен поглед. Нали нямаше идея напоследък как да се държи с хората, какво да им говори, какво се очакваше от него, очакваше ли някой нещо от него изобщо, или нямаше значение какво прави той, как се държи, какво казва, тук ли е или е другаде, жив ли е, или го няма. Мъчеше се да изглежда непринудено, но в него се водеха битки, които прозираха, битки, които ту побеждаваше, ту губеше, а може би пораженията и триумфите му се случваха едновременно.
Често се будеше нощем и мислеше за онзи единствен миг, в който и последните борби приключват, в който се сливаш с тази земя и не след дълго всичко е сякаш никога не те е имало. Тази мисъл понякога го караше да се чувства като замесен в злокобен експеримент против волята си. Като хамстер в клетка, който дори не подозира за живота навън и за безкрайната Вселена, а се върти ли върти в своето мише колелце в някоя произволна панелна кутийка, наречена дом, в някой пореден квартал на безименен град, в който хората ужким живеят.
Нима Виктор не вярваше в Бог? Напротив. Но беше твърде умен, а може би пък твърде учен, за да знае, че човек мисли за смъртта и Бога по един начин, когато е здрав и подвижен, когато е жив и активен и по съвсем друг, когато тя - черната и тиха смърт - зашепне приспивно в ухото му, когато неизбежната, неподозирана, неизразима, неизмерима, неизлечима самота на последните му дни се стовари в леглото му и го зацелува неустоимо любовно за сбогом. Когато вече не мисли, когато вече не вижда, не чува, когато вече е Там, но и още съвсем малко, съвсем за последно, е Тук.
Беше поглеждал смъртта в очите. Най-дълбоко - в очите на своите умиращи близки. О, как само тя живееше, да, тя беше жива, смъртта не беше отсъствие, не беше небитие, тя присъстваше тихичко в стаите до леглата на болните, гледаше през потъмнелите им кожи, идваше дни, преди да ги отведе, понякога седмици, и невъзмутимо споделяше обиталищата им като неочакван съквартирант, като неканен далечен роднина.
Разхождаше се по коридорите на апартаменти и къщи, заставаше сутрин до кафемашините в кухните и дишаше във вратовете на изнемощелите от грижи и очаквания дъщери и съпруги, в чиито ръце бяха поверени последните капки живот на бъдещите покойници.
„Покойник” - колко точна дума, колко на място звучеше тя. Виктор беше осъзнал това още съвсем малък, когато един ден се вгледа в лицето на починалия предишната нощ свой дядо Въло, който си отиде от сърдечен удар едва на 53 години.
Въло беше силен, голям мъж, вършеше работа като за трима - тежка физическа работа - пластеше сено, прекарваше въглища с една количка, копаеше градини, ковеше греди, строеше, доеше животни, нямаше нещо по къщата и двора, което да му се опре.
Беше весел човек, с дълбок гърлен смях. Смях, който кънтеше в махалата вечер, седнеше ли той под асмата на двора да изпие две-три ракии с бабата и комшиите, които често им гостуваха през лятото. Беше благ и кротък.
Но Виктор никога, никога, никога не бе виждал това лице - лицето на дядо си Въло - толкова спокойно, с такива меки, отпуснати черти, с такова непонятно, парадоксално, мъртвешко смирение, което да струи от тях - колкото в онази пролетна сутрин, преди да го положат в земята завинаги и повече никой никога да не чуе смеха му отново.
Тогава Виктор разбра, че неизбежното е дар, че смъртта обещава несъвместима с живота свобода, блаженство и мир, които душата е програмирана да постигне в самия край на земния си път и не по-рано.
Алармата звънеше поне от 40 минути, но Виктор отказваше да се пренесе в реалността. Изведнъж се стресна и подскочи.
- Колко е часът? - извика той сам на себе си и грабна вибриращото до главата си устройство. Вече трябваше да е на работа. Досега не му се беше случвало да закъснява така, но изглежда хапчето и ракията го бяха упоили дълбоко. Комбинацията между двете беше довела до това да не помни големи отрязъци от случилото се през предишната вечер. Не знаеше как се е прибрал. Това беше изключително смущаващо за него и не му се беше случвало преди.
Разни несвързани помежду си картини изскачаха пред очите му. След като се нахраниха, с Добри и Елена се преместиха на дивана в хола, където играеха на някакви игри, той може би танцуваше? Пред тях? Държеше реч или нещо такова, те се смееха, после дали не повърна?
„Само дано не съм повръщал. Страшна излагация, Боже, защо...” - мислеше си Виктор. Нещо го стягаше в гърлото. Трябваше ли да ходи на тази вечеря изобщо? Как можеше да допусне такива бели петна в паметта си? Нямаше време да разсъждава сега за това, вероятно после щеше да звънне на Елена, въпреки че не бяха чак толкова близки, за да я разпита малко, както и преди му се беше случвало да прави след най-обикновени вечерни събирания с познати - много зле ли е било положението? Как се е държал пред тях? Изложил ли се е? Казал ли е нещо неподходящо…
Скочи от леглото, нахлузи снощните си дрехи, грабна чантата си и се изстреля навън. По път за гаража видя, че има осем пропуснати повиквания. Част от тях - от непознати номера, което беше необичайно - пациенти рядко звъняха толкова рано, но нямаше време да връща обаждания. Потегли директно към поликлиниката.
Когато паркира, забеляза странно скупчване на хора, камери, журналисти, няколко познати майки с децата си, нещо се случваше пред работното му място. Виктор излезе от колата и тръгна със забързана крачка към входа, когато чу пронизващ крясък от тълпата:
- Изрод! Изрод!
Обърна се и видя как към него тича някаква обезумяла жена с телефон в ръка. Беше насочила екрана към лицето му и се приближаваше.
- Как може това да е лекар и то на деца! Педиатър? Не те е срам, говедо! Ще лекуваш детето ми ти, нещастник!
Виктор не разбираше какво става. Взря се за момент в светещата повърхност в ръката на непознатата. Всъщност, може би беше срещал тази жена и преди това, може би тя беше идвала в кабината му през последния месец. Лицето ѝ му се стори познато, макар и да беше лице, което не му носеше нищо. Лице, което нямаше значение. Спокойно можеше да го е виждал все някога в живота си и животът му да се беше стекъл по съвсем същия начин, сякаш това никога не се е случвало - без и следа от промяна в хода на събитията, каквато би трябвало всяка една случайна уж среща да предизвиква с лекотата на пеперудено крило.
За секунди успя да се разпознае на екрана. Не беше влизал във Facebook от вчера, но явно там беше качено видео с негово участие. Да, бяха го снимали. В състояние, в каквото не е изпадал никога преди това. Беше говорил пред камерата глупости, съблечен, само по слипове. Видеото се беше разпространило за часове и някакви случайни хора бяха разбрали, че това е лекар. Педиатърът Виктор Пашов. Бяха го видели негови пациенти, познати и непознати хора, съседи, бяха му звънели от телевизии, докато спи. Очевидно беше… Станала грешка?
Една репортерка застана между него и другата жена. Държеше микрофон в ръка. Млад мъж с огромна камера на рамо се провикна „В ефир сме!”
- Д-р Пашов, видеото с вас, което се разпространи в социалните мрежи снощи късно вечерта, вече има хиляди споделяния. Хората са изумени от поведението ви. Вярно ли е, че имате проблем с алкохола? Преглеждате ли деца пиян?
- Аз, не, аз…
Виктор стоеше вцепенен, суматохата ставаше все по-голяма, беше обграден от тълпа хора, които крещяха и го снимаха.
- Често ли играете полугол „Истината или се осмеляваш” в свободното си време? Не сте ли малко голям за такива игрички?
- Аз, вижте...
- ИЗРОД! Ти кого ще псуваш, бе, дебил, не те ли е срам да говориш така за майките на България, бе, говедо! Съд и затвор!
- Господин Пашов, как ще обясните поведението си? Защо един млад и успешен лекар се съблича, видимо пиян, и псува своите пациентки, говори така агресивно за тях, за други родители от Facebook групи? Наркотици взимате ли? - репортерката почти беше опряла чело в потното чело на Виктор и сипеше въпрос след въпрос с едва уловим диалект, докато той стоеше, зашеметен, и недоумяващ случващото се, на входа на поликлиниката, обграден от още жени с микрофони, мъже с камери и майки с деца.
В далечината забеляза и колеги. Срещна погледите на сестри, на други лекари, на пациенти. Чу се звън на трамвай, който минаваше наблизо.
Един едър камък, може би паве, удари Виктор по рамото и той се олюля за секунда.
- Чакайте, станала е грешка – понечи да възрази, когато главата му се отметна рязко назад след втория удар. Последваха още.
Виковете утихнаха. Погледът му се изгуби някъде далеч над хората. Може би потъна в безкрайното синьо небе, парче от което през цялото време безучастно висеше над случващото се. Може би изчезна с ято птици.
Топлината се разливаше по лицето на Виктор, по врата му, по бялата му риза, върху която имаше петно от снощната вечеря, което той не беше забелязал сутринта, докато бързаше.
След съвсем малко време, неясно колко точно, всички тези гласове и лица вече не съществуваха. Виктор беше сам. Сякаш се бяха изпарили, сякаш са били просто сън и никога не ги е имало наистина.
Но там, до него, пред входа на поликлиниката, съвсем близо, все пак някой присъстваше. Той не го виждаше - не можеше да движи тялото си, не го чуваше - не можеше да чува, но все по-силно усещаше дъха му до своя дъх и това му носеше непознато дотогава спокойствие.
Тревогата му, онази тревога, която беше заседнала в гърлото му още от сутринта, не - още от предишната вечер или от по-отдавна - още от детството му, или от още по-отдавна - от времето, което той не помнеше, от детството на родителите му - тази тревога мигом се беше стопила под лятното пладнешко слънце.
Онзи някой се приближаваше към него все повече и повече. И накрая го целуна. Толкова нежно. По челото. Като създател, като любовник, като дете. Като никой друг никога преди. С топлия си дъх. Последен.
И Виктор беше свободен.
*Разказът е написан в началото на 2019 година.