* * *
Имала съм недели
в които съм била коронясвана
с цялата мъка на този свят
с мъката на всички хора
недели
в които времето спира
към два следобед
то спира завинаги
то спира завинаги
и само някоя мушица в хола
или смехът на полудял съсед
подсказват някак си
фантастно
че може би минутите минават
подсказват някакъв обрат
на който никак да не вярваш
недели на пируваща печал
в които няма нищо
нищичко
чист вакуум
и преминаване от сън
към сън
към още сънища
нанизани грижовно
на герданче
което няма край
или начало
изпуснато да плува по реката
надолу все надолу
все натам
но днес
с бутилка-две грузинско вино
с разпуснати коси
с ръце от лято
ще седна на балкона на дома си
ще пия
и ще гледам безнадеждно влюбено
животът как изтича
пред очите ми
и времето ми колко отминава
като неделята
която предстои
и без усилие
това ще ме усмихва
* * *
Прави ми се едно море
ама такова
месец
месец и половина
със спане под звездите
от време на време
с нощни къпания
с розови домати
купени от бабички край пътя
с возене в коли
без климатици
с лодки и каяци
с миди и с тарама хайвери
с октоподи и скариди
с изгорели носове
и босо ходене
с едни и същи дрехи
и без дрехи
седмици наред
едно море по цици
със сутрешни мастики
с необличане на нищо
с четене на книги на глас
под опънатия бял чаршаф
на плажа
с танци и музики
и с някоя-друга гръмотевична буря
над хубавите ни
умни глави
и с велосипеди едно море
по крайбрежната ивица
и с дървета и гори
и със събуждане до самата вода
и с кучета и каравани
с огньове и барбекюта
и с бързо следобедно чукане
от любов
из ръждясалите душ кабини на плажа
и с любим приспивен глас
в хамаци
и с писане
и скачане от скалите във водата
на края на стария град
ходи ми се на морето
отпреди да има
троха бетон
у всяка мида
край созопол
и отпреди селтаците
да срещнат синеморец
и отпреди големите коли
да стигат до навсякъде
и отпреди да има въртележки
и магазини за аксесоари
за джиесеми
в центъра на всяко село
ми се ходи
и тъй като няма машина на времето
и сякаш отсъства надежда
поне има памет
фантазия
и гърция
* * *
Разминах се с болната жена
от квартала
отново
по пътя към вкъщи
и знаете ли
тя не изглежда добре
тя никога не изглежда добре
прилича на човек
който си отива
знаете
виждали сте
хора
които си отиват
но има нещо друго
тя беше сама сега
както и предния път беше сама
добре облечена и слаба
нездраво слаба
знаете
и всеки би си казал сигурно
така е
човек си сам избира
как да се държи
дали да има близък
и другар
и някого
когото за накрая
да пази там наблизо
все някой там да има
най-малкото
да те изпрати
и ние мислим си
това е нещо
от което да изхождаш
отправна точка
нека бъда близък с някой друг
за да ме погребат накрая
за да не остана
като гълъб
уличен
до кофата с отпадъци
това си казваме
било и то наужким
без всъщност да го мислим
и без всъщност да го вярваме
чак толкова
но все пак го мислим
и все пак го вярваме
и виждам я жената на тротоара
в центъра на всичките жени
сигурно е някъде към 50-годишна
но нали те тези хора нямат възраст
щом станат само на остатъци
от себе си
и все пак
въпреки безкрайното съмнение
че сам човек е нещо
аз виждам погледа в очите ѝ
и там
повярвайте
отсъства липса
там всичко е завършено
и ще ми се да спра
и да ѝ кажа ей така
и да извикам
обичам те
и ти си най-красивото
което днес съм виждала
и ти благодаря
и ето
казвам го
след време
час от времето
и зад гърба ѝ
но знам че тя ще знае
навярно твърде скоро
аз знам
че ти ще знаеш
* * *
Колко пъти
сте загубвали дома си
след утробата
и има ли я тая вечна липса
тази незапълваща се с нищо
недостатъчност
тази дупка в центъра на торса
през която
понякога си мислиш
че ще можеш
протягайки ръката си
навътре
да изкараш длан
от другата страна
на себе си?
Мойта памет за дома
е отпреди да се родя
аз помня юли
който идва
целият в щурци
и помня селото
в което аз не съм живяла
живо
и изпълнено от свойте хора
боже колко искам да се върна там
понякога
да се завърна при земята си
но в мен говори някой друг
събралите се хиляди истории
на които стъпвам
някой ги разказва
и всичко е на фона на борбата
за любов и за достойнство
и за цялост
в свят на хора
почнали в началото с комрпомис
и продължили все така
нарекли себе си
нормални
и ако имам дъщеря
ако преборя се за нея
в един безкраен летен ден
под шарената сянка
на дюлата
на двора
ще я притисна към гърдите си
без слово
и ще знам
че всичко вече там е -
вътре -
с още мъничко
добавено от мене
така че да не я е страх в неделя
и да знае
че нормалното
така наречено
сред живите
не е за нея